Малко е късничко, но ме измъчваха едни съмнения и въпросите, които си задавам не ми позволяват да заспя. Чудя се къде отидоха всички истински чувства, на които е способен човекът днес? Къде изчезна спокойствието, което някога царувало над хората? Къде отиде уважението, искреността? Започвам да се съмнявам, че някога българите ще бъдат сплотен народ. Толкова много лъжи, унижения, мръсни сделки, какво ли още не. А аз съм взела да говоря за любов и уважение!!! Явно любовта вече не съществува. Може би това е твърде черногледо и песимистично от моя страна, но поне аз така чувствам. Когато се замисля, не вярвам че съм способна отново да обичам след всичко онова което съм преживяла. Да се привържа... може би да, но да обичам... не знам. Вече не съм сигурна в нищо на този свят. Мога само да се оглеждам на всички посоки и да си пазя гърба от острието на поредния нож... май само това ми остана.

Мило, Мониксче, наоколо освен остриета има и добри очи, гледащи с човещинка...има и ръце, носещи топлинка...устни, шепнещи хубави неща....просто са много малко и са разпръснати ...трябва само повече да се взираш и ще ги откриеш, не си сама.......:)

Поздрави за замислянката :))

Единственото хубаво нещо, което ми е останало е вероятно мисълта, че не съм сама. Благодаря ти, че ми го напомни :) Поздрави! :)

Прекрасно те разбирам, и аз съм в същото положение. Не мога да разбера тази алчност на хората, да взимат още и още... Навремето, когато бях малък, живеех като царче направо. Просто всичко беше спокойно, нормално. Защото мама ме е водила на най-различни места, при интелигентни и интересни хора, винаги.
Откакто влезнах в училище, всичко се променяше. От 7 клас натам беше жив ад... Всеки ми се подсмиваше, подиграваше, защото не знам си какво съм нямал, пф... Аз съм много чувствителен и това ми е подействало много за съжаление, прекалено лично го възприех :( Постепенно натрупвах комплекси, ставах (да не кажа) луд, въобще всичко се обърка... Бях забравил това прекрасно чувство, което цареше в мен - спокойствието, уважението и ИСТИНСКИЯ живот... Не можех нито да говоря нормално, нито наистина някой да уважавам, просто се губех малко по-малко. Защото едно малко дете, което е 7 клас не разбира що е то воля да победи, то иска спокойствие около себе си, иска любов...
Разликата между баща ми и майка ми е да не кажа между небето и земята, коренно различни са. Мама е тази, която обича красивото, истинското и винаги се е стремяла на това. Тате просто ми купуваше това, което искам и това е... Просто в него няма това чувство за любов, всичко в него е по поселянено. Просто защото е живял около такива хора, нищо не може да се направи.
Но аз за щастие не съм такъв, но много борба се искаше, за да си върна това чувство, което мама ми даде, и което другите ми отнеха...
Запази любовта, която е в теб. Съществува! Днешните хора не разбират какво е любовта за съжаление :( Но ТИ я чувстваш, тя е вътре в теб! И в мен!
Уважавай себе си и докажи на всички, че не се погубваш заради простаците, и въпреки всички, ти продължаваш смело напред, такава, каквато си!