Времето е ужасно. Не спира да вали и днес вали ли, вали, но аз съм безразлична към всичко онова, което става отвъд стените на апартамента ми. Късно снощи и днес през целия ден усещам една дълбока, покъртителна тъга. Не е от времето. Приемам всичко ставащо, дори очаквам да продължи да вали, в момента имам усещането, че дори желая това тягостно чувство. Звучи абсурдно и абсолютно неприемливо и не в мой стил, но в последно време чувствам едно закърняване в себе си. Не мога да го обясня, но в процеса на преобразуване след закърняването следва нихилизъм и непукизъм. Променила съм се, няма спор, но към какво? Не ме интересува никой и нищо, вглъбила съм се в себе си и така се чувствам по-добре. По принцип и аз обичам лятото, топлите дни, жаркото слънце докосващо всяка част от мен, топлия вятър и горещите летни нощи. Но сега наближава зимата, дори вече я чувствам. Не ми се вярва тази година да има повече топли дни. Преди, когато виждах как птиците отлитат на юг, за да прекарат на топло зимата, съжалявах. Беше тъжна картинка, цели ята отправящи се на хиляди километри от тук. Но сезоните се сменят, както животните менят козината си, както хората менят нрава си, както дните се изнизват лека полека, всеки различен сам по себе си. Дали ще изчезна безследно, без да оставя своя принос? Без да направя нищо, с което да ме запомнят хората, които обичам, приятелите ми? Без да съм живяла достойно? Дали?